"КИЕВ"

Печат
AddThis Social Bookmark Button

Автор: Д-р Светлозар Попов

  Всеки столичен град повече или по-малко е свързан с историята на своя народ и своята държава, но малко са столиците по света, толкова натоварени с история, подобно на Киев. Тъй като столицата на Украйна възниква с първите прояви на държавната организация в тази част на Източна Европа, началото й е плътно обвито с нарушаващ видимостта пласт митове и легенди. И с него се сблъскваме дори и в енциклопедичните справочници.

Според „Большая советская энциклопедия” (БСЭ) основаването на града се свързва с легендарния княз на местното славянско племе поляни, известен с името Кий. Това се случило някъде през VІ-VІІ в., въпреки че градът се споменава в руските летописи за пръв път във връзка с похода на русите през 860 г. срещу Константинопол. През 882 г. е завладян от варягите на новгородския княз Олег – родственик на Рюрик, който изместил центъра на държавата си тук. Оттогава Киев става столица на Киевска Рус и до 1132 г. е неин политически, културен и търговски център, а след разпадането й - цантър на Киевското княжество. Говори са за народно недоволства и за въстания през 1067-1068, 1113 г. и др., но без да се уточняват причините. През 1240 г. градът е напълно разрушен от монголите и става зависим от Златната орда до 1362 г., когато влиза в състава на Великото Литовско княжество. Съгласно Люблинската уния от 1569 г. Киев е присъединен към Полша. Следва продължителна освободителна борба, вдигат се поредица въстания, които завършват успешно с прогонването на полските окупатори от войските на украинския хетман Богдан Хмелницки. През 1654 г. в гр.Переяслав край Киев той подписва договора, с който Украйна се присъединява към Русия и Киев става център на т.нар. Киевско воеводство, преименувано от 1708 г. в Киевска губерния. От 1919 г. градът става столица на Украинската ССР /1/. Бихме само допълнили, че от 1991 г. Киев е вече столица на Украйна като суверенна и независима държава.

Както се вижда авторитетното издателство на „Советская энциклопедия” не дава някаква ясна представа относно основаването на Киев, а отпраща читателя към легенди и предания. Затова нека сега направим справка с основния писмен източник, откъдето черпим известията ни за Кий - князът на поляните, основал града - „Повест на временните години” (ХІІ в.) Летописът на Нестор разяснява, че всеки един от тримата братя-князе: Кий, Щек и Хорив построил свое селище на един от трите хълма, съответно: Боричевица (по българското име на Днепър – Бури-чай), Щековица и Хоревица, на които е възникнал Киев. С времето селищата се разраснали, докато се слели и така образували самия град Киев. Противно на народните предания Нестор подчертава неговия княжески произход като отбелязва почестите, с които той бил приет от императора в Константинопол. Отбелязва и желанието му да основе на р. Дунав нов град, на което местното население се възпротивило, но което не пречи в БСЭ да се твърди, че той е построил свой град на Дунав/2/. Археологическите проучвания свидетелстват за наличието на ранно градище от VІ в. на Замковой горе. Останки от крепост обаче са открити на Старокиевской горе и те са от по-късни времена. И както находчиво отбелязва Д.Стойчев – Хърст: „Отбранителното съоръжение е планирано и осъществено в типично български стил – с вал и ров /3/.

Единственото, което можем да кажем, че тази информация за възникването на Киев и за неговия основател е крайно недостатъчна и се опира единствено на летописа на Нестор (ХІІ в.) и на някои непроверени предания. Не очакваме и нещо друго при едностранчивата информация, която ни се предлага. Защото се подценява и забравя, че точно през VІІ в. интересуващите ни територии са тясно свързани с ранната българска история и без нейното отчитане историческата истина би била недостижима. Ето защо, няма нищо по-естествено от това, да се обърнем към възкръсналите за нов живот първи български епос – „Сказание за дъщерята на кана” и сборника летописи на волжките българи „Джагфар тарихи”, опазени от унищожение, като по чудо.

Като начало нека първо погледнем има ли нещо по въпроса в „Сказанието”. Внимателният прочит ни убеждава, че има, ако и да не е много. На практика това са само три четиристишия, но на фона на тоталното ни незнание и това, както ще се убеди читателят, съвсем не е за подценяване. Ето ги самите куплети:

1131
Летели късове навред,                    Так, что земля подлетела
а после падали без ред                    И снова упала на място -
и Куян-Тау – гръм след гръм! –        Образовался
издигнал се ... Чудесен хълм           Холм Куянтау.

1312
Там – заповед на хан Кубрат! -        Потом, по приказу
Шамбат, по-малкият му брат,          Кана и балтавара Булгар Кубрата Башту,
на българите балтавар,                  Его младший брат Шамбат
Бащу издигна, крепост с вал.          Возвел на Куянтау крепость Башту.

1319
Нарекли своя град Бащу                 Назвали город Башту
на прякора му - Кий. Затуй             Его прозвищем Кый,
Бащу пък, крепост в тоя град,        А крепость Башту –
нарекли с името Шамбат.               Его именем Шамбат.
/4/

Да разясним с поясненията на Ф.Нурутдинов към речника след самото Сказание: „Бащу: едно от прабългарските имена на град Киев”; „Балтавар: езическа прабългарска титла на царете във Волжка България”; „Кубрат Бащу: цар (балтавар, кан) на хунобългарите или прабългарите (629-660 г.). Основател на прабългарската държава Велика България. Известен и като хан Кубрат”; „Куян-Тау или Кук-Куянтау: прабългарското название на хълмовете, върху които е изграден гр.Киев” и „Кий: прозвището на по-малкия брат на кан Кубрат, Шамбат, управлявал от 623 до 658 г. основаната от него държава Дулоба, а след това станал губернатор на окръга Бащу (Киев) от държавата Велика България” /5/.

Сега да видим какво научаваме от тия три куплета? Първо, че кан Кубрат е имал по-малък брат, наречен с името Шамбат. Второ, че по заповед на Кубрат Шамбат издигнал на възвишенията при р.Днепър, известни като Куян-Тау, крепост с вал, наречена Бащу по името на Кубрат. Независимо от това поради любовта си към Шамбат местното население нарекло град Бащу по прозвището на Шамбат - Кий, а крепостта Бащу – на самото му име - Шамбат. Или с други думи, научаваме, че Киев е издигнат като българска крепост по времето на Кубрат и че князат на поляните Кий е родният брат на българския владетел, който се наричал Шамбат, но бил известен и с прозвището си Кий.

Както се вижда, „Сказанието” потвърждава версията за Кий като основател на Киев, но освен това то определя кой е този Кий като уточнява, че не става дума за легендарен княз на поляните, а за историческа личност, ако и непозната на историците – брат на известния български кан на Стара Велика България. Ориентираме се и по отношение на времето, когато е била издигната крепостта – при управлението на Кубрат, т.е. някъде през VІІ в. И тук особено важното е, че това датиране съответства на данните от археологическите проучвания. А то потвърждава тезата за българското участие в градежа му, защото и през VІ-ти, и през VІІ-ми, и през VІІІ-ми век не други, а именно българите са основните господари на тия земи и носители на значително по-висока култура от местните източно славянски племена.

Колкото и общ да изглежда този аргумент, следва да сме наясно, че той не е единствения, поддържащ казаното в „Сказанието”. Неочаквана подкрепа намира и името на Шамбат, и твърдението, че това име носела и самата крепост. Защото известно е пояснението на Константин Порфирогенат (Х в.), че Киев имал и второ име – Самбатас/6/, нещо, което досега историците не са можели да обяснят. И ето, че сега „Сказанието” не само за пръв път го потвърждава, но дава и правдоподобно обяснение.

Налице е и още един аргумент. От куплет 1313 научаваме, че отново по заповед на кан Кубрат, Шамбат основава на Сула, т.е. на р.Дунав царство, наречено Дулоба. И тук съответствията са две. Първо, че Шамбат основава „царство Дулоба”. Защото дори и да не сме чували за подобно царство, знаем добре за племето дулеби, играло водеща роля сред източно славянските племена през VІ-VІІ в. И защото близостта между имената Дулоба и Дулеби е очевидна, както и тази с името на българската династия Дуло, към която принадлежи Кубрат и брат му. Но и защото епосът твърди, че това царство е било на Сула (Дунав), а ние вече споменахме за преданието, според което Кий бил издигнал след Киев и друг град на самия Дунав. Това твърдение досега също не е било разглеждано на сериозно от историците и като цяло му се е придавало легендарен характер. И сега то за пръв път се появява в текст.

Не се съмнявам, че и при това положение няма да са малко предубедените, които ще възразят, че споменатите „засечки” са плод на измама и фалшификация. Че Ф.Нурутдинов е знаел тия подробности и затова е дал името Дулоба на страната на Шамбат. Че е знаел за второто име на Киев Самбатас и тъй е натъкмил името Шамбат. Че е знаел за града на Дунав, който Кий бил издигнал и затова е поставил там и царство Дулоба. Всичко това би могло и да е така. Но ако някому Ф.Нурутдинов се привижда като злия гений на историческата фалшификация, то той трябва да обясни, как така тоя гений е допуснал глуповатата грешка да постави Дулоба на Дунав, след като всички знаят, че дулебите са обитавали земите от двете страни на р.Горен Буг и северно от Горен Днестър до мястото, където Буг се сближава с р.Припят, т.е. най-северозападните краища на съвременна Украйна и съседните покрайнини на Полша. И защо след като е бил готов да се компрометира с Дулоба на Дунава, не е споменал нищичко и за посещението на Шамбат-Кий в Константинопол? Защо ли е пропуснал нещо толкова елементарно?


Ако трябва да сме обективни, следна да отбележим, че „Сказанието” се оказва по-добре информирано от цялата руска летописна книжнина и колкото и предубедени да са съвременните историци, не намирам нищо логично в това, то да бъде отхвърляно и заклеймявано без дори и да се направи опит за проверка. Лично аз смятам, че е по- естествено човек да провери доколко предлаганата информация е достоверна и да проследи докъде би го отвела тя – до някакъв явен абсурд или пък напротив, до нови перспективи пред изследването и тогава да определя мнението си.

Това е, което ни дава „Сказанието”. А сега да проверим, докъде ще ни отведат и летописите „Джагфар тарихи”. Тук темата също се обсъжда накратко и почти повтаря казаното в „Сказанието”, но картината става по-пълна и завършена. И по-важното – тя се разглежда като елемент от веригата събития българска история, за която знаем нещо малко, но все пак знаем.

През 618 г. аварският хакан обвинил своя васал – българския балтавар Албури – бащата на Кубрат и на Шамбат, че е допуснал нападение на антите срещу аварите, повикал го и го убил. Тогава властта в Кара-Булгар поел Бу-Юрган - по-големият брат на убития Албури, тъй като синовете му били още непълнолетни. И първото нещо, което предприел Бу-Юрган (Органа) било да вземе младия Кубрат и двамата да отидат на преговори с императора в Константинопол. Тук те сключили съюз, който се оказал от изключително значение за двете страни, но не само за тях, а също за бъдещата съдба на Аварския каганат и за народите на цяла Източна и Централна Европа. Две години по-късно, когато Кубрат взел властта, той вече имал план и знаел какво да прави.

Като начало той изпратил брат си Шамбат да издигне крепост по границата на земите му с Авария. За целта избрали хълмовете Куянтау край бреговете на Днепър, на мястото на аула Аскал. Това според сборника станало през 620 г., след което последвала нова заповед на Кубрат – Шамбат да събере мощна войска и да нападне от североизток аварите. Шамбат водел със себе си дружина от българи, анти и саклани-руси, а тук към него се присъединили много местни славяни, а също и хонтурчи-башкири. С така нарасналата си армия той започнал чести набези срещу мощния Аварски каганат, като успехите му привлекли допълнително много литовци, поляци и новгородци. С тези сили Шамбат навлязъл дълбоко навътре в каганата и завладял обширни територии по северните му покрайнини. Заслепен от успеха, в 623 г. той провъзгласил освободените територии за самостоятелна държава като я нарекъл Дулоба по името на династията Дуло. Тя обаче просъществувала едва 33 години, докато франките го принудили да отстъпи. Тогава той се завърнал в бащината родина, Кубрат му простил и го назначил за управител (губернатор) на Киев/7/.

Естествено, с това не приключва историята нито на Шамбат, нито на т.нар. Кара Булгар, но засега ще спрем дотук, тъй като за интересуваща ни тема това е достатъчно. Достатъчно ни е за да се уверим, че данните от летописите и „Сказанието” се схождат: и на двете места Шамбат е представен за основател на Киев, и според двете Шамбат и Кий са един и същ образ, като се пояснява, че Шамбат е неговото име, а Кий – прозвището му. И на двете се говори за държавата му Дулоба. Тъй легендарният княз на поляните се оказва българския Шамбат. А за самите поляни разбираме, че това са алани, наричани още саклани.

Тук ние няма подробно да се занимаваме с държавата на Шамбат – т.нар. Дулоба и дори няма да търсим отговора на въпроса, що за държава е това и изобщо, дали е държава. Ако изходим само от кратките съобщения във волжко-българската книжнина и допуснем, че все пак такава е съществувала можем поне да обрисуваме нейния профил. В хронологичен план тя трябва да е възникнала някъде през първата половина на VІІ в. и да е просъществувала сравнително кратко време, което да се вмества в рамките на един човешки живот. Колкото до географските й параметри, първоначално трябва да е възникнала някъде северно от Киев, вероятно на територията, заемана от дулебите, да е граничела с Аварския каганат в североизточната му част. А от казаното, че армията му след първите победи започнала да привлича множество северняци, т.е. литовци, поляци и галиджийц или новгородци, вероятно и варяги и, че той покорил аварите, можем да съдим, че след възникването си Дулоба е отцепила значителни територии от северните предели на каганата. Освен всичко това хипотетичната Дулоба трябва да отговаря и на условието, да достига до Дунава и дори да включва значителни дунавски територии, съдейки от казаното в „Сказанието”, че тя била на Сула, т.е. на Дунав, както и от преданията за Кий, че е основал град на Дунава.

Това са предполагаемите хронографски и топографски контури на Дулоба - хипотетичната страна на Шамбат-Кий. И след като сме ги уточнили, струва си да се обърнем към историята и да потърсим известно ли й е подобно държавно образувание.

Специалистите по средновековна история на Европа няма особено да се затруднят да припознаят в описаната по-горе държава на Шамбат известната държава Само, знанията за която са достигнали до нас благодарение Хрониката на Фредегарий схолостик (Х в.). Тя водела наименованието си по това на своя създател Само, представян или за славянски княз, или за франкски търговец, оглавил въстанието на местните славяни срещу аварите. Тя възникнала в 623 г. или на 14-тата година от царуването на крал Хлотар, по твърденията на Фредигарий, и просъществувала едва 35 години в периода 623-658 г. като се смята, че се разпаднала веднага след неговата смърт. Била разположена в Централна Европа и заемала територии, заселени със словаци, моравци, чехи, лужицки сърби, словени и хървати. От същата хроника научаваме и годината, когато крал Дагоберт І напада столицата на Само - Вогастисбург и търпи поражение – 631 г./8/. Т.е. държавата на Само, подобно на тази на Шамбат включва редица славянски народи, като се оказва, че двете държави възникват приблизително по едно и също време и имат почти еднакво по продължителността си съществуване. Но това, което се твърди за Дулоба, че била разположена на р.Дунав, за държавата на Само е очевидно, особено ако се запознаете с картата на границите й, тъй както са посочени те в статията „Славяне” на БСЭ /9/. Забележете и сходството в имената: Само и Шамбат. Нима не е очевидно, още повече, след като знаем, че Шамбат е съставно име, в което наставката БАТ е титла и тогава самото име би следвало да е Шам, Шамо или нещо подобно. Помислете върху това сходство, но и по въпроса, познавате ли подобни имена сред славяни и франки? По-характерни са те за семити и хунобългари и не случайно някога пустинята Гоби дедите ни са наричали с името Шам.

Тук няма да се занимаваме с държавите Дулоба и Само, нито с географските проблеми, които повдигат те. Това е извън нашата тема. Споменаваме ги единствено в стремежа си да разширим кръга на познанията си около образа на основателя на Киев. Както вече установихме в славянската митология той е известен с името Кий. За дедите ни това е Шамбат – по-малкият брат на Кубрат, докато европейската история говори за Само. Следователно това не е толкова неизвестен образ, както обикновено се мисли, след като свидетелствата за него черпим от три независими канала: славянски, старобългарски и европейски. И за трите той е създател на самостоятелна държава, която е имала излаз на Дунав. И за трите тази държава е повече легендарна, краткотрайна и имагинерна, отколкото нещо реално, без това да й пречи да са исторически реалности и Кий-Шамбат-Само, и неговата държава. Затова не бива да се учудваме, когато следи от името му, под формата на топоними откриваме навред, вгледаме ли се в територията на легендарната Дулоба-Само. Тогава бихме установили, че освен известният ни Киев – столицата на Украйна, съществува и втори град със същото име само, че в Чешка Моравия. На територията на бивша Панония срещаме градовете Шомодсоб, Шомодвар, Шюмег, Сомбор и Сомбатхей в името на последния, от които не е трудно да се види това на Шамбат. В Западна Украйна попадаме на Самбор и Самбек. А в името на полския град Шамотули разчитаме освен името на Шамо-Само, но и това на родовата династия Дуло. Така дори и без ни най-малко да подозираме, не някой друг, а обикновените хора са запазили спомена за името на Кий-Шамбат-Само. Редно е и историците да организират своите познания върху образа на този, направил толкова много за славянската кауза владетел – Шамбат – братът на българския кан Кубрат. Можем само да съжаляваме за липсата на интерес по въпроса и воля за решаването му. Защото още Г.С.Раковски е бил наясно и е записал като бележка в една от разработките си: „Дагоберт І избил 10000 семейства българи забегнали в царството му и воювал с българина Само, който бил обединил българите под властта си.” /с.10/. Не само българските историци дължат обаче необходимото внимание на Шамбат. Дължи му го целият славянски свят. И свидетелствата за това намираме в „Сказаниета”, където четем:

1316
С Шамбат дошли в Бащу безчет              С Шамбатом
улчи – народ все горд, напет.               Пришло в Башту
Те в крепостта заемат стан,                  Неизчислимое множество
за да я пазят в мир и бран.                    Народа ульчиев.

1317
И ето, смесили се там                           Смешались здесь
със руси – племе от Саклан                   С сакланским племенем русов
и тъй сродили род със род -                  В один народ
все храбри руси – нов народ.                Храбрых ресов.

1318
И тези руси – стар и млад -                   Любили русы
прекланяли се пред Шамбат.                 Шамбата.
Обичали го с порив горд,                      Поклонялись эму.
почитали го като бог.                           Как богу.

1319
Нарекли своя град Бащу                        Назвали город Башту
на прякора му – Кий. Затуй                   Его прозвищем Кий,
Бащу пък , крепост в тоя град.              А крепость Башту –
нарекли с името Шамбат.                      Его именем Шамбат.

1320
Дори издигнали били                           Поставили даже
те идол с четири глави                        В честь него
На Кий, на тримата му сина.                 Идоле с четырьмя головами
скрепени на една върлина.                  Одна – его и три – его сыновей.
/11/

Време е да поразбудим избледнелия спомен за Шамбат-Кий-Само.
Всички ние му дължим това.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:
1. Большая советская энциклопедия (БСЭ), Москва, Третье издание, Киев, Т.12.с.85-86; БСЭ, Киевска Рус, Т.12, с.93-96.
2. Повесть временных лет, В: Дылевский, Н. М., Сборник древнерусских текстов ХІ – ХVІІІ в., М., 1982, с.158-173; БСЭ, Кий, Щек и Хорив, Т.12, с.104.
3. Кудрицкого В. А., КИЕВ, Енциклопедический справочник, К., 1982, с.530; Хърст – Стойчев Д., 3 хипотези за историята на земите северно и южно от река Дунав 165-1018 г., Русе, 2006, с.52.
4. Бащу Микаил, Сказание за дъщерята на хана, С., 1997, куплети 1312-1313,1319.
5. Нурутдинов Ф. Речник. – В: Сказание за дъщерята на хана, С., 1997, с.156,157,158.
6. Багрянородны Константин, Об управлении империей, М., 1989, с.44-49.
7. Иман, Бахши. Джагфар тарихы, Ориенбург, 1993, Т.І, с.16-17.
8. Йонов, М, Н. Йорданов, Христоматия по история на средните векове, С., 1975, Част 1, с.188-189; БСЭ, Само, Т.22, с.533.
9. БСЭ, Славяне, Т.23, с.544.
10. Раковски, Г. Съчинения в четири тома, С., 1988, Т.4, с.220-221.
11. Бащу Микаил, Сказание ... , куплети 1316 – 1320.