КЪМ ЗАВЕТА

СТАРАТА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ

"...Че го сърната поведе,
На край го гора изведе.
Наеха поле широко,
широко поле безмерно...
Че там го сърната остави
И с тежки заръки заръча:
Кат вървиш девет дни
И още девет по девет
Ще стигнеш чешма градена
С деветнайсет чучура редена..."
/Сборник на проф. А. Калоянов/

„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 65 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Танаис /Дон/, която се влива в Азовско море. А като стигнаха р. Танаис, която се влива в Азовско море, единият брат на име Булгариос помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия... Другите двама братя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи."

Така описва патриархът на Антиохия Михаил Сирийски през VІ в. едно от късните преселения на народа на Балхара.
Проф. Петър Добрев изчислява, че най-трудното преселение на българите е станало през някое от десетилетията преди 165 г, най-вероятно в периода между 153 и 165 г, когато Средна Азия била фатално нападната от прогонените от Китай Северни хуни.
По стар свой обичай, българите търсели реките – има ли вода, има и живот. И планините – за убежище и връзка с Небето.
Така се озовали в Кавказките земи.
Край р. Сулак бързо издигнали голям град с високи стени от бял дялан камък. Нарекли го Балх /Бял град/. Арабите, в чиито ръце вече бил старият ,,царствения Балх”, за да го отличават, нарекли новия Булкар Балк – ,,Българския Балх”.
Кавказките планини били богати на пасища. И тук, като в старата си родина българите обработили земята. Заотглеждали прочутите си Небесни коне-Акал Теку и безбройни стада от всякакви полезни животни.
Един след друг израствали в Кавказ и в източните му подножия новите български градове – досущ като в старите български земи край ,,Конската планина” Имеон и със същите имена.
През 550 г. Захари Ритор пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове."
След векове от старите български крепости: Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана про¬излезли сегашните Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза, Канев и пр. в Украйна и Русия.
Българите и местните народи се разбирали и обединявали срещу общите си врагове. В Кавказ са се запазили най-много древни български имена.В Кавказ и в подножията му се появило ново царство, в което били пренесени най-прочутите градове на древната Балхара. Българите и него нарекли ,,Балхара”, съседните народи го наричали ,,Балкара”.
И до днес централната част на библейската планина се нарича – Балкария.
Така само за около 2-3 века, през ІV в., българското царство вече било сред най-големите и стари държави в Кавказ. По-късно византийците основателно го нарекли ,,Старата Велика България”.
Държавата, която българите създали се ширнала на юг до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ. На запад достигала бреговете на реките Днестър и Дунав и напълно оправдавала името си – Старата Велика България.
В средата на V в. вождът на българите-оногундури, когото арменците наричали Еран, обединил повечето народи в Сев. Кавказ.От българската сила се побоял дори персийският шах. Еран е отбелязан в Именника на българските канове, но с името, с което го наричали неговите българи – (Е)Ирник, а рода му – Дуло. Някои историци смятат, че става дума за любимия син на великия Атила.
И донесли българите в Европа своята Небесна вяра и идващото от нея в род и държава победно единство на Силата и Духа – огнената Оренда. Донесли и учението на Заратущра за Доброто и Злото.
Нима е могло да е иначе.
Енодий – придворен летописец на Теодорих пише: „При тях /българите/ бойното поле прославя рода. А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля."
Изплашена до смърт от готите, през 480 г. Византия се обърнала към българите – воини, които имали силата да я спасят.
През IV в. Старата Велика България била нападната от тюркютите.
А малко след тях, от изток завръхлитали аварите. Аварите били лют и непознат народ, чиито големци били необикновено жестоки. Но българите не се уплашили от тях.
Велика била българската сила, Божествената Оренда била с тях...
И тогава, от древните български Небеса блеснала светкавица и осветила потъналата в средновековна тъма Европа...
На историческата сцена се явила голяма личност – Кубрат. Той произлизал от великия български ,,род на бойните коне” Дуло и властта му била ,,по рождение от Бога дадена”. Византийските източници го титулуват ,,господар”.
В ,,Легенда за дъщерята на кана” от Михаил Бащу на стр. 151, в стих 1532 се казва:
,,...В България престола стар
потомци на Атила цар владеят...
При Кубрат-Бащу,
син на Аскал,
се тя прочу!”
През 632 г. кан Кубрат прогонил аварите от българските земи. И ако приемем разказа на Йоан от Никиу, вероятно той вече бил влязъл в жизнено важен геополитически сговор с византийския император.
Летописът на Йоан Никиуски е бил съставен малко след описаните събития, а по-късно е бил преведен на един от южноетиопските средновековни диалекти.
Йоан Никиуски пише:
"Кетрадес [Кубрат], княз на мутаните [хуните] и племенник на Органа. Този човек бе кръстен още в детството си и бе израсъл в императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който го беше обсипал с благодеяния."
При Кубрат Старата Велика България била най-голяма и най-силна. Първата българска държава в Европа благоденствала – на Североизток до р. Волга, на Юг до планините от северен Кавказ, а на Запад стигала р. Днестър. Това било политическо обединение на всички степни племена между Волга, Кавказ и Дунав, доминирано от българите. Стратигическо звено между Европа и Азия – и търговски, и геополитически.
Канът бил роден около 600 г. и управлявал до около 660 г.
Невръстният Кубрат бил заведен в Цариград от вуйчо си Органа, който му бил намесник. Може да се допусне, че това е станало около 610 г., което обяснява близката му "дружба" с императора Ираклий (610-641). И не е трудно да се досетим, че "нечуваната дружба" на император Ираклий с Кубрат била в интерес и полза и за двамата. След смърта на императора през 641 г. Кубрат се погрижил за децата и за втората му съпруга – Мартина. Той останал верен на тази "дружба" и като господар на Велика България и вероятно установил същите отношения на "дружба" и със следващия византийски император – Констанс II (641-668).
И вероятно точно тогава и точно там, в Константинопол е бил подготвен един нов качествен скок в древнобългарските духовни селения. Канът-Жрец, носител на Божествената Оренда от Небесната вяра и на Космическото учение за Доброто и Злото в човека от Зороастризма, бил запознат в Константиновия град с духовната еволюцията, на която учело християнството.
Кубрат останал в Константинопол до края на наместничеството на вуйчо си, т. е. до около 630 г. А между 630 и 632 г. се превърнал в самостоятелен владетел на втората по големина европейска държава след Източната римска империя-Старата Велика България.
Огромна държава и безценна мъдрост завещал на своите пет сина кан Кубрат и угаснал.Бил погребан в покрайнините на своята лятна императорска резиденция Балтавар, което значи ,,господар” /дн. Полтава/.
Но съдбата и този път напомнила на българите за тяхната историческа мисия...
След като светлата душа на Великия кан се върнала на Небето, от изток връхлетял поредният чергарски метеж – хазарите. В най-източните български земи занастъпвали и арабите.
Изградено с много кръв и пот, второто голямо българско царство започнало да се руши под ударите на безкрайни врагове.
Първо паднали източните земи при Каспия, най-вече от ударите на арабите.
Но Старата Велика България още била голяма страна.
Хитри и потайни, една нощ хазарите се промъкнали в българската столица и принудили големия син на Кубрат, Бат-Баян да се подчини. Заизнудвали и братята му, но никой от тях не признал властта им.
В сърцето на българската държава се настанили хазарски войски.
Според завещанието на великия кан Кубрат старшият от синовете му Бат-Баян с част от българите останал в бащините предели, за да отбива ударите на хазарите. Това давало възможност на братята му спокойно да потърсят с останалите българи нови подходящи земи за поселение.
След близо тригодишна ожесточена съпротива Бат-Баяновите българи били покорени от хазарите, поради което получили името „черни българи”, т.е. поставени под зависимост и робство.
Третият Кубратов син, Аспарух, тръгнал към Дунава и създал завинаги днешната България, пренасяйки древните традиции, държавност и култура в този стратегически край на Европа.
Четвъртият и петият от братята поели, вероятно със същите намерения, от най-северните бащини земи към днешната Унгарска пуста.
Единият от тях, Кубер, първо останал в Панония. След като не успял да стане каган на аварите, напуснал страната с доведените от него сънародници и множество византийски военопленици и се поселил в земите на Вардарска Македония в близост до дн. гр. Битоля в т.н. Керамисийско поле.
Най-малкият, Алцек, минал от Панония в Южна Италия. И днес там за българите напомня планината Булгерия.
Вторият Кубратов син, Котраг, се намирал в най-източните земи на бащиното царство. Той събрал източните българи и сродните им, според проф. Халиков берсули от Дагестанските земи и се отправил отвъд Волга.
Така приключила историята на прочутата някога Кубратова Стара Велика България.
Снопът се разпилял.
Но с това историята на българите не приключва. Веднага след гибелта на Старата Велика България те създали две нови царства. Защото няма сила, която да заличи българите от земята.